(издателство „Сиела“, брой страници 296, цена 15,90 лв)
За „Човек на име Уве“ се е изговорило и изписало толкова много, че и хората, които не са чели книгата, знаят за какво се разказва в нея. Но след като затворих последната страница на книгата, знаех, че трябва да напиша това ревю, въпреки безбройните такива. А ѝ още едно мнение никога не е излишно, нали?
„В живота на човек идва време, когато му се налага да вземе решение какъв ще бъде: от онези, които оставят другите да ги тъпчат, или не.“
През последните години името на Фредрик Бакман и неговият Уве нашумяха страшно много. Всички негови върли почитатели превъзнасяха книгата, като казваха колко много е добра, специална или сърцераздирателна. Всичко това някак си ме отблъскваше да прочета каквото ѝ да било от автора и стоически се дърпах, докато преди няколко месеца издателство „Сиела“ не преиздаде „Човек на име Уве“ с тази толкова прекрасна корица, която ме спечели от пръв поглед и най-накрая ме подтикна да прочета книгата, както и да се запозная с творчеството на Бакман. Много рядко корица ме печели толкова много, за да ме накара да прочета и съдържанието ѝ. Няма да ви лъжа първите няколко глави ми бяха адски скучни, стила на автора ми беше странен и леко шантав, но след това съвсем неусетно се потопих в историята и с всяка следваща прочетена страница Уве все повече се настаняваше в читателското ми сърце. През цялото време докато четях книгата през мен премина от вихър от емоции – смях, тревога, възмущение от нелеката съдба на Уве до сълзи, които ме накараха да затворя книгата с леко натежало сърце. Но въпреки това, всичко си струваше, защото такива истории изпълнени с човечност и доброта се срещат рядко в книгите, а в истинският живот още по- рядко.
„Хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват.“
Уве е 59 годищен мъж, който не се церемони с нищо и с никого. Казва това, което мисли в прав текст и въобще не му пука дали ще обиди някого. На висок глас казва какво не харесва в света. А той не харесва много неща – особено лъжата, празните приказки и хората, които не спазват правилата. С ясни принципи, стриктни навици и непоклатими разбирания кое е редно и кое – не, Уве е намръщеният съсед, който тормози всички около себе си.
Но Уве невинаги е бил толкова заядливо старче. От съвсем млад с всички сили се е борил с живота. Обичал е – така, както малцина са обичали. И е бил всеки ден до любовта си. Сърцето му все още принадлежи на неговата Соня. Но за съжаление Соня не е вече до своя Уве. И Уве не знае как да продължи напред. Не намира смисъл да живее повече – няма за какво и за кого. Остава му само да сложи в ред делата си и да каже сбогом на света, който вече не му е по мярка. Но това не е съвсем така, защото новите му приказливи и колоритни съседи и една нахална проскубана котка имат какво да кажат на Уве и ще го направят по най- забавният и неповторим начин.
Отначало не разбирах Уве. До голяма степен ми беше антипатичен и адски заядлив към всички и всичко. Не разбирах постоянното му лошо и сприхаво настроение. Идваше ми да зарежа книгата и да се насоча към някое по- приятно четиво, но въпреки това ми се искаше да дам шанс на Уве, поради някаква причина. Разбира се , с напредване на сюжета става ясно защо Уве се държи по този начин.
„Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее.“
Безкрайно много му симпатизирах, че до край остана верен на своите принципи. Скромен, трудолюбив, справедлив, честен, упорит, Уве е от онези герои, които не се забравят лесно. Въпреки тежката си съдба, Уве остана човек с главно Ч. Човек, който ще ти помогне, когато си в затруднено положение, защото така трябва да се постъпи. Уве не обича да задава излишни въпроси, не обича ненужни разговори. Уве е човек на действието.
„Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.“
Сред страниците на книгата ставаме свидетели на една чиста и неприкосновена любов, която се среща веднъж в живота. Любов, която е извън времето и пространството. Соня – неговата единствена и неповторима Соня! Соня, която придава цветност в живота на Уве. Двамата бяха толкова различни във всяко отношение, но всъщност родени един за друг. Любов като тяхната е достойна за възхищение. Моментите, в които Уве посещаваше Соня ме караха да настръхвам и да чета със свито сърце, защото бяха толкова специални и съкровени. Определено тяхната любовна история няма да я забравя никога.
„Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея.“
„Човек на име Уве“ е една дълбоко човечна история, която ще ви трогне, разсмее. ще ви накара да се замислите за наистина важните и стойностни неща в живота, за които си струва да живеем. Скромен, трудолюбив, справедлив, честен, упорит, Уве е от онези герои, които не се забравят лесно. Човек, който ще ти помогне, когато си в затруднено положение, защото така трябва да се постъпи. През цялото време докато четях книгата през мен премина от вихър от емоции – смях, тревога, възмущение от нелеката съдба на Уве до сълзи, които ме накараха да затворя книгата с леко натежало сърце. Но въпреки това, всичко си струваше, защото такива истории изпълнени с човечност и доброта се срещат рядко в книгите, а в истинският живот още по- рядко.
The Club Of Books 