„Тайните убежища“ – Жером Лубри

(издателство „Ентусиаст“, брой страници 360, цена 20лв)

„Тайните убежища“ е един от най- добрите трилъри, които съм чела през живота си. Честно, не знам, откъде да започна. Тази книга тотално ме отвя. След като затворих последната страница няколко минути бях, като зашеметена и единствената ми мисъл беше „какво по дяволите се случи току-що???“. Жером Лубри е гениален и ако ѝ останалите му книги са на такова високо ниво, то искам да притежавам цялото му творчество. Написал е гениален психо трилър, който със сигурност ще изненада и най- големите почитатели на жанра. Определено доста се е постарал с изучаването на психологията, която толкова великолепно е вплел в абсолютно всеки елемент в историята. „Тайните убежища“ , както сами ще се уверите е изградена върху доста сложна и изкусна сюжетна линия, която макар в самото начало да няма нищо общо помежду си, то в края всеки елемент се подрежда в перфектно изграден пъзел. А краят, ах този край! Толкова много искам да говоря за него, но пък не искам да развалям удоволствието на бъдещите читатели на книгата. За мен беше адски изненадващ, въздействащ и гениален – един от най- добрите финали на книга, на който съм попадала.

Един от най- важните елементи върху, които е структурирана сюжетната линия е баладата „Горският цар“ на Гьоте, написана през 1782 година. В баладата Горският цар е зъл дух, който често се свързва с Дявола. Баладата е обект на различни тълкования. Някои виждат в нея алегория на съзряването, на преминаването от детството в зряла възраст, а други я свързват с болестта. В цялата книга има препратки към баладата, както и цитирани откази от нея. В края на книгата авторът ни е споделил и какви тълкования е използвал в книгата си.

„Времето е несигурно понятие…“

Въведението в „Тайните убежища“ започва с лекцията на професор Франсоа Вилмен, който твърди, че никъде няма информация за историята, която ще разкаже пред студентите си. Още тук на читателя трябва да му светне лампичката, че в тази история има нещо нередно.

Запознаваме се с младата журналистка Сандрин Водрие, която тъкмо е започнала работа в малко градче в Нормандия. Скоро след това Сандрин получава известие, че баба ѝ, която никога не е виждала е починала и е оставила завещание. Така Сандрин се заема със задачата да изпразни къщата на баба си, която се намира на малък самотен остров край бреговете на Нормандия. Когато пристига на това сиво и студено място, Сандрин открива няколко възрастни обитатели, живеещи в нещо като затворено общество. Всички те описват баба ѝ като очарователен и сърдечен човек – твърдения, които са много далеч от представите на Сандрин. Въпреки, че младата жена е посрещната топло и гостоприемно от малцината жители, обстановката на острова е някак си странна и напрегната, и сякаш всичко е обгърнато в сивота и тъмнина. Броени часове след като прекарва на това странно място, Сандрин осъзнава, че обитателите пазят тайни. Нещо или някой ги ужасява. Но защо тогава никой от тях не напуска острова?

Докато се опитва да опознае хората, които са имали пряка връзка с баба ѝ, Сандрин научава за ужасна трагедия сполетяла острова през 1949г.

През 1949г. нацистка военна база е превърната във ваканционен лагер, за да помогне за заздравяване на психическите и емоционални травми на десет деца. Персоналът и децата са изолирани от външният свят, за да могат децата да се възстановят и приобщят обратно към нормалния живот чрез игри, обучение, добра храна. Всичко изглежда твърде идилично, за да бъде направено просто с добрия намерения, нали? И тези съмнения придобиват плътност с изказването на директора на лагера, като нарича това „експеримент“. Но какъв? Атмосферата, която витае е странна, мрачна и на моменти злокобна. И тук се появява Горският цар. Включването му в историята е плавно и загадъчно. От децата става ясно, че всяка вечер биват посещавани от Der Erlkönig. Така Горският цар придобива митологична форма на зло същество, което иска да отведе децата в тъмната гора. Но какво общо има бабата на Сандрин във всичко това?

“ Хората се крият зад думата лудост, когато не могат или не искат да погледнат в лицето някоя странна реалност.“

Няколко дни по- късно Сандрин е намерена лутаща се на плажа в малкото градче Вилер-сюр-Мер, цялата покрита в кръв, която не е нейна. И от този момент нататък вече, не знаеш кое е истина, кое е халюцинации, плод на развинтеното въображение на Сандрин или добре прикрита лъжа, за да се измъкне от предполагаемо убийство. С тази изключително сложна задача се заемат комисар Дамиен и психоложката Вероник Бюрел, които първо трябва да установят самоличността на Сандрин и малко по- малко да я изведат от добре изградените и „убежища“, чрез които е прикрила сериозни психологически травми. С напредването на сюжета историята придобива зловещи оттенъци, които ще доведат до неочаквани разкрития. И един финал, който ще ви остави безмълвни.

Стилът на писане на Жером Лубри е много увлекателен и приятен, Не разчита на дълги и безсмислени описания, а напротив – всяка дума е добре подбрана, със стегнати и въздействащи изречения. Действието се развива бързо, без излишни и отегчителни обяснения, а изцяло сме фокусирани върху историята. В самото начало може да ви се стори, че връзките на героите са нелогични, но с напредването на историята, става ясно, че всичко е изградено изключително логично, без абсолютно никаква пукнатина в сюжетната линия. Определено се надявам да видим и други преведени книги на автора.

„Тайните убежища“ е изключително мистериозна, зловеща, брутална и откровено болна история. Написана адски майсторски и няма да преувелича гениално, историята ни въвлича в дебрите на психологическите травми и убежищата, които човек гради, за да се спаси от болката. Една умопомрачителна и заплетена история,в която всеки уж небрежно подхвърлен елемент, има своето значение за цялостната картина накрая. Тази книга тотално ме отвя. След като затворих последната страница няколко минути бях, като зашеметена и единствената ми мисъл беше „какво по дяволите се случи току-що???“. Жером Лубри е гениален и ако ѝ останалите му книги са на такова високо ниво, то искам да притежавам цялото му творчество. Написал е гениален психо трилър, който със сигурност ще изненада и най- големите почитатели на жанра.

„Корона от корал и перли“ – Мара Ръдърфорд

(издателство „Емас“, брой страници 336, цена 17лв)

„Корона от корал и перли“ е дебютният роман на Мара Ръдърфорд и като такъв резултат е повече от впечатляващ. Адски много се вълнувам, когато ми предстои да се запозная с изцяло нов свят, който си има свои митология, правила и начин на живот. Авторката е създала оригинален и пъстър свят с интригуващи персонажи, които ще приковат вниманието ви от самото начало. Мисля, че досега не съм чела фентъзи, чието действие се развива в морето и ми бе супер интересно да се запозная с океанския народ на Варания.

Действието в романа се развива плавно, като по този начин имаме възможност да се запознаем с новия свят, неговите обитатели, техните традиции и обичаи. Запознаваме се с митологията на океанския народ и с всичко свързано с начина им на живот. Допадна ми идеята, че варианците поставят красотата на жените на пиедестал, което ще бъде ключова сюжетна линия в историята. В историята имаме политически интриги, деспотични владетели, предателства, сражения, нетипична любовна история – накратко – всички добри компоненти за едно завладяващо YA фентъзи четиво.

Нор и Зейди са близначки и живеят във Варания – място, където женската красота е издигната на пиедестал. Нито един физически недостатък не биват приет в обществото им, като това, разбира се, си има причина. Старейшините избират най- красивото момиче от всяко поколение, за да го отпратят към забранените брегове на сушата за съпруга на принца на Илара. Иларското владичество налага на варинците да живеят бедно, но във водите под колибите им се крият богатства – вълшебни розови перли, най- ценните от които са в близост до смъртоносни кървави корали.

Наближава времето старейшините да изберат бъдещата кралица от поколението на Нор и всички знаят, че избраницата ще бъде сестра ѝ – Зейди. При инцидент в детството им Нор се порязва на кървав корал, докато търси перли. В резултат на това през лицето на Нор минава грозен белег, който за добро или зло я предпазва от високите очаквания на майка ѝ. Но съдбата ѝ е подготвила изненада. След необратим инцидент младото момиче е изпратено на мястото на сестра си да се омъжи за принц, по- студен от камък. За Нот бързо става ясно, че дворцовият живот е изтъкан не от блясък, а от безброй опасности, интриги и безскрупулност.

Нор беше основният разказвач в историята и заради това успях да я опозная малко по- добре от останалите персонажи. Отраснала с идеята за красотата и колко ценна може да бъде тя, Нор през целия си живот се е опитвала да оправдава очакванията на цялата общност. Докато в един злощастен инцидент, както споменах малко по- горе целият ѝ живот се преобръща. Нор най- накрая може да живее спокоен живот, който не е обвързан с идеята да бъде следващата кралица на Илара. Вече спокойно може да плува и да се гмурка в търсенето на перли, с които да помага на семейството си. Но тайно вътре в себе си желае да напусне Варания и да опознае обширния свят. Адски много ми хареса борбеният дух на Нор. Беше едно смело и духовито момиче, което не се отказваше, колкото ѝ трудности да се изпречваха на пътя ѝ, а продължаваше с хъс и високо вдигната глава напред. Хареса ми обичта и привързаността, която изпитваше към Зейди. И в името на тези чувства и за миг не се разколеба, когато трябваше да жертва себе си, за да спаси своята близначка.

От друга страна очаквано или не, Зейди беше пълна противоположност на Нор. Беше по- смирена, отговорна и тиха. Изпълняваше стриктно наставленията на майка си, която я подготвяше за бъдещата принцеса на Илария. Но любовта не познава граници и правила и в това се уверява самата Зейди, която се оказва влюбена. Толкова силно иска да изгради връзката си с момчето, в което е влюбена, че прави всичко възможно, за да остане във Варания – дори и невъзможното. В един момент се оказа, че Зейди може да бъде също толкова смела, борбена и опърничава като сестра си, но на каква цена? Определено очаквам с нетърпение следващата книга, за да видя как ще се развият образите на сестрите. Ще е интересно.

„Корона от корал и перли“ е история за дълг, чест и смелостта да се бориш за хората, които обичаш, въпреки трудностите, с които ще се наложи да се справиш. Авторката е създала оригинален и пъстър свят с интригуващи персонажи, които ще приковат вниманието ви от самото начало. Мисля, че досега не съм чела фентъзи, чието действие се развива в морето и ми бе супер интересно да се запозная с океанския народ на Варания. В историята имаме политически интриги, деспотични владетели, предателства, сражения, нетипична любовна история – накратко – всички добри компоненти за едно завладяващо YA фентъзи четиво.

*Благодаря на издателство „Емас“ за предоставената възможност!

„Голямата панда и Малкия дракон“ – Джеймс Норбъри

(издателство „Изток-Запад“, брой страници 160, цена 19,90лв)

„Кое е по-важно – попита Голямата панда – пътят или целта?
– Компанията – отговори Малкия дракон.

„Голямата панда и Малкия дракон“ е една от най- прекрасните и очарователни книги, които съм имала възможността да прочета. Историята за тези двама симпатични герои е разказана с малко думи, но въздействат толкова силно. С кратки изречения, но изпълнени с много мъдрост и философия. А илюстрациите включени в книгата освен, че са супер живописни и красиви, допълват историята по свой собствен начин. Джеймс Норбъри е създал едно невероятно пътешествие, което би се харесало на читателите във всички възрасти. Нужно ви е само едно спокойно кътче и топла напитка, за да се насладите и впуснете в импровизираното приключение на Голямата панда и Малкия дракон.

Двамата приятели пътуват заедно през годишните времена – денем и нощем, в дъжд и пек. Докато странстват сред природата, те откриват надежда и вдъхновение в заобикалящия ги свят, като си дават сметка, че и след най- мрачните дни пак ще настъпи пролет.

Почувствайте успокоителното влияние на Голямата панда, която ни припомня истински важните неща, докато се наслаждава на обикновените моменти. Проучете околната обстановка с любопитството на Малкия дракон, който може да е дребен на ръст, но има голямо сърце. Станете част от пътешествието през вечно сменящите се сезони, докато двамата приятели се учат как да живеят за момента, да се справят с неувереността си и да преодоляват трудностите в живота.

„Есента дойде – каза Голямата панда – и скоро ще настъпи зимата.
– Ооо – отвърна Малкия дракон, – значи повече уютни вечери заедно… с чай.“

Идеята за книгата се заражда в труден период за автора, когато съвсем случайно му попада книга за будизма. След прочетеното той преосмисля живота, като цяло и решава още повече да помага на другите. Присъединява се към самаряните, като поема обаждания от хора, страдащи от самота, тревожност и депресия, които са търсили помощ. Потресен от огромното количество човешко страдание Джеймс Норбъри решава да основе малка група за подкрепа, но за съжаление разпространението на Ковид слага край на плановете му. Стопирането на този проект обаче се превръща в нещо супер вдъхновяващо и красиво, а именно автора започва да пише и рисува картини, за да преобрази идеите си по прост и достъпен начин. Благодарение на това начинание в резултат се ражда тази книга, която стъпва върху будистката философия, но я предава по съвършено разбираем и простичък начин.

„Листата умират – отбеляза Малкия дракон.
-Не тъгувай – отвърна Голямата панда. – Чрез есента природата ни показва как можем да си отидем красиво.“

Красивите илюстрации, които изобилстват в книгата са изпълнени със спокойствие, топлина и уют, като заедно с текста действат наистина успокояващо.Чрез диалозите и разсъжденията, които водят помежду си Голямата панда и Малкия дракон ни показват, че е нужно съвсем малко, за да се почувстваме наистина щастливи. Преминавайки заедно през сезоните, двамата приятели откриват спокойствието и радостите в на пръв поглед малките неща. Има нещо магично в това да уловиш големите идеи с малко думи и точни илюстрации.

„Голямата панда и Малкия дракон“ е една от най- прекрасните и очарователни книги, които съм имала възможността да прочета. Двамата очарователни приятели се учат как да живеят за момента, как да се справят с житейските трудности. Преминавайки заедно през сезоните, двамата приятели откриват спокойствието и радостите в на пръв поглед малките неща. А илюстрациите включени в книгата освен, че са супер живописни и красиви, допълват историята по свой собствен начин. Джеймс Норбъри е създал едно невероятно пътешествие, което би се харесало на читателите във всички възрасти.

„Невидимият живот на Ади Лару“ – В. Е. Шуаб

(издателство „Емас“, брой страници 560, цена 24 лв)

За създаването на един от най- великолепният и изключителен роман в творчеството на Виктория Шуаб ѝ е отнело цели десет години. Да, точно така! Авторката е отделила десет години работа върху тази книга. И резултатът е повече от впечатляващ. „Невидимият живот на Ади Лару“ е книга събитие. За пореден път се прекланям пред безкрайното въображение на Шуаб, което за пореден път е създало един тотално различен свят със свои закони и правила. Авторката отново успя ме очарова със своя неповторим приказен стил на писане – тя не твори просто думи, а магия. Историята на Ади Лару е написана толкова красиво и емоционално, че ще я помните дълго, след като сте забравили самата Ади :).

„Невидимият живот на Ади Лару“ е история за цената, която трябва да платим в името на свободата си; за волята да си създадеш място в света; да се изправиш и продължиш напред, когато е адски трудно; за непрестанната борба със самия себе си; за любовта, която си струва да изживееш; за това да бъдеш запомнен… просто запомнен от някого.

„Тъжно е, разбира се да забравиш. Ала е самотно да те забравят. Да помниш когато друг не помни.“

Франция, 1714 година в пристъп на отчаяние свободолюбивата Ади Лару сключва сделка с тъмен бог, демон, дявол – той има безброй имена и заменя душата си за безсмъртие. Тя сключва този мрачен договор, за да се спаси от нежелан брак и от живот, който не иска да води. Тя иска да бъде свободна, да опознае света, да твори, да мечтае, да живее живота си така, както тя пожелание. Но цената за това е висока – над нея пада проклятието всеки, когото срещне по пътя си, да я забрави. Ади никога няма да остави следа след себе си, а всички, които досега са я познавали ще я забравят. След сделката ѝ с Мрака започва нейното пътешествие през годините и вековете в различни градове и континенти. През история и изкуство, във вечен опит да остави някаква следа, че е съществувала. В началото е адски трудно, но въпреки това Ади някак си успява да се събере и да продължи напред, защото пътят назад е необратим. С всяка следваща година младото момиче става все по- упорито и настоятелно, по- нахъсани и още повече вкопчено в живота и така цели… 300 години, двамата с Мрака играят своя нестихващ танц във времето.

Единственият спътник на Ади в пътешествието е нейният мрачен дявол с хипнотизиращи зелени очи и единствената сигурност е, че ще я посети на годишнината от сделката. В самотата си тя няма друг избор, освен да го посрещне, да го разгадае и по някакъв начин да успее да го надхитри. И тя успява! Ади оставя своят отпечатък в картини, скулптури, музика – в най- различни произведения на изкуството. Среща велики художници, музиканти и писатели. Среща многократно едни и същи хора, налага ѝ се да търси подслон на най- различни места, краде, гладува, но никога не се отказва. Но един ден във вековното ѝ проклятие зейва пролука – в малка антикварна книжарница в сърцето на „Манхатън“ съдбата среща Ади Лару с млад мъж, който не я забравя…

„От всички изобретения, които Ади е видяла да се появяват на бял свят – парни локомотиви, електрически крушки, фотография, телефони, самолети, компютри – киното ѝ е най- любимо.

Книгите са чудесни, преносими, трайни. Седне ли тук обаче, в затъмнената зала, където широкият екран запълва полезрението ѝ, действителността изчезва и за няколко кратки часа тя е друг човек, потопен в романтика, интриги, смешни перипетии и приключения. При това в триизмерна картина и със стерио звук „

В книгата имаме две сюжетни линии. Едната се развива в миналото в 17 век – от самото начало на проклятието, а другата е в настоящето, което се развива през 2014г. Два напълно различни свята, като деня и нощта. Двете сюжетни линии се редуват, като действието поддържа през цялото време интереса и може да видим по- добре развитието на Ади през времето. Проследяваме живота на Ади в малкото френско селце Вийон сюр Сарт. За съжаление младото момиче е принудено да сключи нежелан брак с по- възрастен мъж. Ади не желае това за себе си и затова сключва сделка с Мрака. От тук нататък живота на Ади е едно приключение – понякога весело и безгрижно, а понякога тъжно, мрачно и самотно. В интерес на истината тази сюжетна линия, която се развива в миналото ми беше мааалко по- интересна, защото обичам историята и беше много любопитно да се потопя в най-различни исторически епохи. Ади е ставала свидетел на велики открития, като появата на фотографията, електрическата крушка или създаването на първата кола, преживяла е войни, срещала е велики творци като Верди и Пикасо. Нейният живот може да ви послужи, като едно невероятно историческо пътешествие.

„Той има вкус на нощен въздух, натежал от лятна буря. Има вкус е пушек от далечен огън в гората, изтляващ в мрака. Има вкус на гора и някак си, невъзможно, на вкъщи.“

Искам да отделя и няколко реда за Мрака, който приема образа на Люк – мъжът от мечтите на Ади. Той унищожава живота на Ади, дори открадва образа от мечтите ѝ, но въпреки това ѝ подарява най- съкровеното ѝ желание – свобода. Определено Люк се превърна в един от най- любимите ми литературни персонажи. Неговият персонаж бе многопластов, мрачен, потаен, притежаваше очарователна харизма, но до края на книгата си остана загадка обвита в мъгла. Искаше ми се да науча малко повече за него. Люк се смята за бог и като такъв смята, че не може да бъде победен или надхитрен. С интерес наблюдавах триста годишният танц между Ади и Люк през времето за надмощие – кой ще се предаде пръв. И двамата се оказаха силни противници. Люк през цялото време беше една загадъчна вихрушка от емоции – гняв, злорадство, егоизъм, гордост.В един момент мисля, че успя да преглътне някои свои чувства и да подобри връзката си с Ади.

„Ади се движи сред книгите, сякаш са ѝ приятели. И навярно са. Те съставляват част от историята ѝ, нещо, до което се е докосвала. С този писател съм се срещала, посочва, това е моя идея, чела съм първото издание на тази книга. Понякога Хенри зърва тъга, зърва копнеж, но те са ефимерни. Тя се усмихва и се впуска в нова история.“

Следващият персонаж за когото искам да ви разкажа е Хенри, който успява да запомни Ади след първата им среща. Неговата история се появява малко по- късно в книгата, но въпреки това също е изпълнена със загадки. Пренебрегван от собственото си семейство, а годеницата му го зарязва, Хенри отчаяно копнее някой да го харесва, такъв какъвто е. Но съдбата му е приготвила изненада… момиче, което ще промени живота му. Ади му показва, че живота не се състои единствено от черно-бели моменти, а от една пъстра гама от цветове – стига да можеш да я видиш. Хенри беше мил, тих, интелигентен и дискретен млад мъж, но сякаш прекалено раним. Не ми допадна, че твърде бързо се предаваше във всяка ситуация. Някак си не успя да ме впечатли. Предизвикваше интерес в мен, докато не научих загадката „защо може да запомни Ади“, оттам насетне ми беше все едно дали ще присъства в историята. Може би това го дължа на факта, че Люк беше твърде силен мъжки персонаж, който заемаше по- голямата и важна част от историята.

„Животът е кучка с извратено чувство за хумор.“

„Невидимият живот на Ади Лару“ е история за цената, която трябва да платим в името на свободата си; за волята да си създадеш място в света; да се изправиш и продължиш напред, когато е адски трудно; за непрестанната борба със самия себе си; за любовта, която си струва да изживееш; за това да бъдеш запомнен… просто запомнен от някого. Историята на Ади Лару е написана толкова красиво и емоционално, че ще я помните дълго, след като сте забравили самата Ади :).

„Светлината, която не виждаме“ – Антъни Доер

(издателство „Сиела“, брой страници 464, цена 19,90лв)

Втората световна война е едно от най- мащабните и трагични събития в световната история. И съвсем логично е да са изписани за нея безброй книги, в които от различни погледи са представени факти, събития, стратегии и съдбите на обикновените хора. През последните няколко години се издадоха десетки книги за ВСВ и концентрационните лагери. Някои от тях бяха наистина стойностни, а други бяха просто с комерсиална цел. Днешната книга успя да ме изненада по един доста странен начин. „Светлината, която не виждаме“ е една от най- чувствените, изящни и красиво написани книги по темата. Да, знам, че е странно ВСВ да се свързва с точно такива думи, но е факт. Книгата притежава сърце и душа, които безброй читатели са открили. Книга, която докосва по най- финия и деликатен начин всяка сетивност в читателят.

„Светлината, която не виждаме“ е наистина различна книга за Втората световна война. Стила на писане на Антъни Доер е толкова нежен и деликатен, че дори и най- тежките моменти в книгата са представени по такъв начин, че пресъздават много ярко обстановката. Друго, с което ме спечели романа бяха героите на Доер – крехки, но смели и борбени. Не знам, всичко в тази книга е изпълнено с деликатност, нежност и емоции. Книгата трябва да се прочете, за да я усетите самите вие.

Мари-Лор живее с баща си в Париж, близо до Природоисторическия музей, където той работи като пазител на ключовете. Когато е на шест, Мари-Лор губи безвъзвратно зрението си. Места, които са ѝ били познати, се превръщат в лабиринти, изпълнени с опасности. Налага се баща ѝ да ѝ помага да приеме новата действителност като построява макети на околностите, които момичето изследва с пръсти. Също така ѝ купува брайлови книги и Мари-Лор заживява втори живот с романите на Жул Верн. Но истинската опасност предстои – войната започва и немците окупират Париж. Мари-Лор и баща ѝ бягат в Сен Мало при чичо ѝ, който е обсебен от радиотехниката. Постепенно сред доверениците им се заражда идеята за съпротива и всички заедно поемат по един опасен път към шпионството.

Във военна Германия проследяваме животът на Вернер. Заедно със сестра му Юта са настанени в сиропиталище. Като почти всички сираци младото момче го очаква живот в мрачните катакомби на тежката миньорска професия, която е отнела баща му безвреме. Но неговата истинска страст е радиотехниката, която ще се окаже и неговото спасение. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.

Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.

„Етиен разказва с топлия си глас за изригването на Кракатау; как според детските му спомени вулканичната пепел от Индонезия обагрила в кървавочервено залезите над Сен Мало – големи пурпурни вени, сияещи над морето привечер; и, за Мари-Лор, с пълните й с пясък джобове, с пламналото й от вятъра лице, окупацията поне за малко отстъпва на заден план, изчезва някъде. Липсват й татко й, Париж, д-р Жефар, градините, книгите й, шишарките… толкова празноти в живота й.“

Мари-Лор ми стана изключително любима героиня, защото успях да опознаят всяка частица от нейната душевност. Имаме възможност да проследим живота ѝ от съвсем ранно детство, та чак до дълбока старост – живот изживян в радост, тъга, борба за оцеляване. За огромно щастие в живота на младото момиче присъстваха прекрасни и смели хора, които ѝ помагаха да преминава през тежките моменти. На първо място, разбира се, беше баща ѝ, който се грижеше с толкова любов и нежност за своето малко момиченце; чичо ѝ Етиен, който беше изпълнен със своите си странности, но въпреки това имаше добро и великодушно сърце; мадам Манек, която беше като майка за Мари-Лор и именно тя отключи хъса и борбеността в нея и разбира се, Вернер, който присъства съвсем за кратко в живота ѝ, но именно той изигра най- голяма роля в него. Въпреки че беше сляпа това по никакъв начин не попречи на младото момиче да вижда красотата около себе си – красотата и приключенията в книгите, морската пещера обсипана цялата с охлювчета, която постоянно я зовеше. Това крехко и мило момиче е прекрасен и незабравим персонаж, който вярвам че ще ви разчуства и вдъхнови.

„- Твоят проблем, Вернер, се състои в илюзията, че разполагаш с живота си.“

Също от ранно детство проследяваме и животът на Вернер, който му е отредил тежка съдба. Израснал в сиропиталище с малката си сестра Юта, той бе принуден да я изостави заради войната. Със своите безценни умения той се превръща в стратегическо оръжие срещу противниците им. С негова помощ биват откривани десетки вражески радио предаватели. Вернер изпълняваше задълженията си прилежно, но през цялото време едно тънко гласче в ума му нашепваше, че това което прави не е редно. Постепенно младото момче започна да се отърсва от промиващите речи на висшите офицери, които е слушал безброй пъти, когато се е обучавал в елитната военна школа. В един момент животите на Мари-Лор и Вернер се преплитат по един невероятен начин и предават един изключително смислен и цялостен завършек на тяхната завладяваща история.

Освен тези две сюжетни линии в историята имаме и трета, която ми беше доста интересна и любопитна. В нея се запознаваме с немския офицер фон Румпел, който е тръгнал по следите на рядък и уникален диамант, изчезнал от Природонаучния музей във Франция, в който работи бащата на Мари-Лор. Тежко болен той вярва, че този диамант ще го излекува. Легендата гласи, че диаманта наречен „Лумналото море” осигурява вечен живот на притежателя си, но смърт за обкръжаващите го. Тази сюжетна линия плавно се присъединява към останалите две, която предава на историята още повече напрежение и с нетърпение разлистваш страниците, за да разбереш как ще завърши всяка една от тях.

„Светлината, която не виждаме“ е една от най- въздействащите книги за Втората световна война. Написана толкова красиво, нежно и чувствено, че несъмнено ще ви докосне по- специален начин. Книгата притежава сърце и душа, които безброй читатели са открили. Антъни Доер е създал забележителни персонажи, на които през цялото време се възхищавах и исках да оцелеят, за да видят живота извън мрака и трагедията. „Светлината, която не виждаме“ е безспорно е от онези въздействащи истории, които остават в мислите ви дълго време, след като сте затворили последната страница.

„Часът на чудовището“ – Патрик Нес

(издателство „Студио Артлайн“, брой страници 216, цена 15,99 лв)

„Часът на чудовището“ е една трогателна, човешка и до болка откровена история, до която си заслужава да се докоснете. От няколко години си я бях набелязала за четене, но така ѝ не проявявах смелост да я прочета. Вярвам, че за всяка книга си има определено време, в което ще бъде оценена възможно най- добре. Историята от първите няколко страници успя да ме докосне, а до финала ѝ бях наистина емоционално опустошена, защото толкова много се бях привързала към героите и ми се искаше да има друг край за тях – по- щастлив. Но както знаем в живота не винаги всичко завършва щастливо и красиво. А тази история е точно такава. История, която за съжаление е често срещана в реалния живот.

Навярно мнозина от вас за запознати с историята за написването на книгата, но все пак в няколко реда ще споделя кратка информация за бъдещите читатели на книгата, които тепърва ще се докоснат до „Часът на чудовището“.

Всъщност идеята за „Часът на чудовището“ е на английската писателка Шавон Доуд. За съжаление авторката умира от рак, едва на 47, като не успява да завърши творбата си. С тежката и трудна задача се заема Патрик Нес, като разполага с чернови и записки на бъдещата историята. А мрачното графично оформление в книгата, което толкова перфектно си пасва с историята е дело на Джим Кей, който познавате от илюстрованите издания на Хари Потър. За илюстрациите му в „Часът на чудовището“ е използвал всичко от бръмбари до дъски за хляб, за да създаде интересни акценти и текстури. В резултат от всички участници замесени в този проект се е получила една разтърсваща, дълбока и емоционална история.

„Не е задължително в една история да има добър край. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно – нито добри, нито лоши.”

В книгата се запознаваме с 13 годишният Конър, чиято майка е болна от рак. Въпреки непрестанните лечения, на които се подлага с всеки изминал ден състоянието ѝ се влошава. Като подрастващ тийнейджър Конър се опитва да води нормален живот, доколкото, разбира се, това е възможно. Но когато се спусне нощта всичките му тревоги и кошмари оживяват в сънищата му. Всяка вечер момчето сънува смразяващ сън, който обсебва всяка негова мисъл. Затова, когато една вечер чудовището от сънищата му се появява на прозореца, той не изпада в ужас. Грамадното тисово дърво със сигурност не е по- страшно от рака или безкрайните химиотерапии, на които се подлага майка му. Чудовището подобно на духовете от „Коледна песен“ на Дикенс е дошло с мисия. То ще разкаже на Конър три истории, а след тях следва четвъртата… която ще разкаже самият Конър. Но дали той е готов за нея? Ще можели момчето да я изрече?

„Историите са важни. Те са може би по-важни от всичко друго на света. Особено ако носят истината.”

Цялата история проследяваме през погледа на Конър. Проследяваме неговото емоционално състояние, мислите, терзанията, през които преминава. За Конър всичко това е твърде много, чувства се безпомощен. Не винаги успява да разбера защо мисли или се държи по определен начин, а вината го гложди от вътре. С развитието на болестта на майка му, виждаме също и неговото израстване. Баща му е създал друго семейство в Америка и майка му е единственият човек, на когото може да разчита. А съвсем скоро ще я загуби. Неминуемо Конър преминава през всички емоционални етапи (от безпомощност до гняв), като ги изживява по възможно най- болезненият и ужасяващ начин. „Часът на чудовището“ е от онези книги, които оставят трайна следа в съзнанието и сърцето на читателите. Един прекрасен стойностен роман за загубата, болката, битката с неизбежното, преодоляването на страховете и израстването във всичките му фази.

„Ти не пишеш живота си с думи. Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.”

Стилът на Патрик Нес е толкова увлекателен и въздействащ, че нямам как да не му отредя място в ревюто. Лиричен и мелодичен, без излишни описания, които да изглеждат, като кръпки в сюжета. Всяка една дума, всяко изречение са точно на мястото си – право в целта. А сцените с Чудовището и Конър са толкова ярко и автентично представени, че ме караха да се възхищавам на всяка една от тях. Чудесно свършена работа на Патрик Нес, за което свидетелстват множеството награди, които е получил за този възхитителен роман. Адмирации!

„Понякога хората повече от всичко друго имат нужда да излъжат самите себе си.”

„Часът на чудовището“ е изключително въздействащ роман за загубата и затова как да продължим след нея. Тази кратка, но изпълнена с толкова дълбоко послание история е една от най- въздействащите книги, които съм чела. От няколко години си я бях набелязала за четене, но така ѝ не проявявах смелост да я прочета. Вярвам, че за всяка книга си има определено време, в което ще бъде оценена възможно най- добре. Историята е стряскащо реална, атмосферата мрачна, а прекрасните черно – бели илюстрации на Джим Кей правят историята да оживее пред очите ви. Потопете се в историята на „Часът на чудовището“ без предразсъдъци и ви уверявам, че след като затворите последната страница, чудовището може да е променило и вас.

„Моя мрачна Ванеса“ – Кейт Елизабет Ръсел

(издателство „Егмонт“, брой страници 432, цена 19,90лв)

„Моя мрачна Ванеса“ е от онези книги, които се помнят дълго, след като сте ги прочели. Определено книгата не е за всеки, защото заради специфичната си тематика не всеки ще може да я хареса и оцени. „Моя мрачна Ванеса“ е изпълнена с мрак, гняв, безсилие, които постепенно се разстилат из страниците на романа. Книгата ще ви разтърси и разгневи – ще ви хвърля от една крайност в друга. Преди да започна романа, реших да потърся информация за него, за да преценя с какво се захващам, но определено не очаквах колко много ще успее да влезе под кожата ми. Авторката се е постарала максимално автентично да представи всеки един аспект от историята по- възможно най- искреният и брутален начин. История вдъхновена от реалността, в която за съжаление много млади момичета са попадали.

Светът е пълен с безброй преплитащи се истории и всяка от тях е вярна и истинска

„Моя мрачна Ванеса“ бих я определила, като съвременна и модернизирана версия на „Лолита“ от Набоков. И не случайно споменавам книгата, защото в романа за Ванеса „Лолита“ бе, като настолно четиво. Толкова хипербулизираше и превъзнасяше любовната история, че не малко пъти ме вбесяваше. Хареса ми психологическата страна на книгата. Авторката е изградила толкова добре психологическите портрети на насилника и жертвата, с което успя наистина да ме впечатли. Друго, което ми хареса в книгата е, че е разделена на две времеви линии – когато Ванеса е на 15, и когато е вече на 32. По този начин напълно успяваме да се потопим в историята и да проследим всичко случило се от самото начало, което я прави още по- плътна и въздействаща.

През 2000 година, когато е едва на 15г. Ванеса започва връзка с по- възрастният си учител по литература Джейкъб Стрейн. В самото начало отношенията им са съвсем нормални – похвала в часа, невинен комплимент. Докато в един момент двамата преминават границата учител- ученик и започват връзка. Разбира се, тя е строго поверителна, но пансионът, в който живее Ванеса тайните не остават скрити за дълго и скоро след това започват да се носят слухове сред останалите ученици. Докато връзката им се развива, Ванеса се чувства на върха на щастието. И за миг не се замисля, че това което се случва е нередно, а напротив – намира я за нещо специално и истинско. Седемнадесет години по – късно Стрейн е обвинен в сексуален тормоз от друга негова бивша ученичка и Ванеса трябва да се изправи пред истината. Ванеса е изправена пред невъзможен избор – да замълчи, както винаги е правила, убедена, че самата тя е искала всичко, което се е случило помежду им преди години, или да се изправи пред самата себе си и истината за връзката им.

Персонажите на Ванеса и Стрейн бяха изключително добре изградени. От самото начало на книгата авторката ни предразполага да надникнем дълбоко в чувствата и мислите на Ванеса – да надникнем в най- тъмните кътчета на душата ѝ. Едно младо объркано момиче, което лесно се манипулира и Стрейн усети това от първият миг, в който я видя. Не знам, живееше си в някакъв неин свят, в който всичко бе твърде инфантилно. Може би ѝ липсваха правилните хора в живота ѝ, които ще могат да я разберат и по някакъв начин да ѝ помогнат да се справи със собствените си демони. Всички тези фактори дадох възможност на човек, като Стрейн да навлезе в живота на Ванеса и да го контролира, както си поиска. Не малко пъти, докато четях книгата ми идваше да изкрещя на Ванеса „Момиче осъзнай се. Не виждаш ли, че този човек те манипулира. Руши живота ти.“ Книгата нагледно ни показва, че човек не винаги трябва да произлиза от разбито семейство, за да попадне в такива ситуации. Научавани, че съзнанието ни може да реагира по един начин, а тялото по друг. В кратки мигове на проблясъци Ванеса разбираше, че това което прави не е Ок; не искаше да прави някои от нещата, които я караше да прави Стрейн, но тялото ѝ реагираше по съвсем друг начин. И знаете ли кое е най- лошото в тази ситуация? Да, има по- лошо нещо от връзката между двамата. И това е именно безхаберието на околните – приятели, преподаватели, та дори собственото ти семейство. Като общество хората сме доста склонни да си затваряме очите пред видими проблеми, като си казваме „това не е мой проблем“ или „на мен това няма да ми се случи“. А не трябва да е така.

„Аз бях подтикната да търся близостта му, бях типът момиче, което не би трябвало да съществува – момиче, нетърпеливо да се хвърли на пътя на един педофил.“

Години по-късно Ванеса е на 32 години. Възраст, в която вече би трябвало да бъде зряла, самоуверена и със стабилна работа млада жена, тя все още живее в своя капан от миналото. Виждаме още онова объркано и изгубено момиче. Травмата, която ѝ е оставил Стрейн се е вгнездила в нея толкова надълбоко и непоправимо. Години след случилото се тя се мисли едновременно за жертва и не- жертва, която вярва, че всичко се е случило, защото самата тя го е искала. След обвинението на Стрейн в сексуално насилие от друга негова ученичка, връщайки се назад в миналото Ванеса проумява, че нещо не е както трябва, че Стрейн е бил неин любим, приятел, изнасилвач, но и нещо много повече от това. За да разбере какво е това, младата жена ще трябва да извърви дълъг път. Но най- важното от всичко е, че трябва да се изправи пред истината и самата себе си, за да си прости и продължи напред.

„Моя мрачна Ванеса“ е изпълнена с мрак, гняв, безсилие, които постепенно се разстилат из страниците на романа. Книгата ще ви разтърси и разгневи – ще ви хвърля от една крайност в друга. Надникваме в най- мрачните и тъмни кътче в душата на едно объркано и изгубено момиче, което попада в лапите на един изключително добър манипулатор. Хареса ми психологическата страна на книгата. Авторката е изградила толкова добре психологическите портрети на насилника и жертвата, с което успя наистина да ме впечатли. „Моя мрачна Ванеса“ бих я определила, като съвременна и модернизирана версия на „Лолита“. В интерес на истината книгата не е за всеки, но в същото време ми се иска да се прочете от колкото се може повече хора, защото темите, които са засегнати в нея са обществен проблем.

„Кръв и мед“ – Шелби Махурин

(издателство „Ибис“, брой страници 448, цена 16,90лв)

Почти година след прочита на“Змия и гълъб“ все още си спомням колко много успя да ме впечатли книгата. До тогава не бях чела истории с вещици и определено навлизах с трепет в един изцяло нов свят за мен. Харесах героите, сюжетната линия, средновековната атмосфера и различните символи и препратки, които бяха толкова добре преплетени в сюжета. С убийствено добрия финал на книгата с нетърпение очаквах втората част, а именно „Кръв и мед“, чието ревю ще прочетете в следващите редове. За съжаление колкото успя да ме впечатли първата книга, то толкова успя да ме разочарова нейното продължение. Явно синдрома на „втората“ книга не е подминал трилогията на Шелби Махурин. И искрено ме учудва този факт, защото авторката има талант, с който да „облече“ своята история много по- добре. Видно е, че притежава солидно въображение, има богат базов материал, с който да развие историята. Но или е била притисната от срокове за по- бързото издаване на книгата или просто не е била наясно от самото начало как ще си развие сюжетната линия в три книги. Искрено се надявам третата книга да бъде достоен завършек на историята между Вещицата и Ловецът.

Действието продължава от там където свършва “Змия и гълъб“. Рийд, Лу, Коко, Ансел, Бо и Мадам Лабел са бегълци, преследвани от всички – Белите дами, кралството и църквата. Всички са наясно, че не могат да се крият вечно, а за да останат живи, се нуждаят от съюзници. При това силни. В опит да привлекат повече силни и стабилни съюзници, решават да се разделят и да поемат по различни пътища, за да укрепят силите си. Докато Господарката на вещиците им залага подли капани на всяка крачка в смъртоносна игра на котка и мишка, Лу и Рийд се опитват да преодолеят пропастта, образувала се помежду им…

Нашата всестранна малка група приятели ще се сблъска с неочаквани срещи, безброй предизвикателства, върволица от врагове (кок от кой по- кръвожадни) и нови неочаквани съюзници. А финала е едно от малкото неща в книгата, което си заслужава да бъде прочетено. Лично аз само заради финала ще прочета следващата книга.

Голяма част от книгата се върти около външните и вътрешни конфликти, пред които се изправят Лу и Рийд. Докато в първата книга взаимоотношенията им се развиха твърде бързо, то в „Кръв и мед“ се налага да се разкрият един пред друг. Реално погледнато те не се познават. И двамата имат тайни, страхове, предразсъдъци и виждания за живота. Но вместо да седнат и да поговорят очи в очи, като двама възрастни хора, то те се държаха толкова нелепо и неадекватно един към друг.

През 90% от времето Лу се държеше, като невротична тийнейджърка в цикъл. Изпадаше в две изключително неприятни крайности – или крещеше, или ревеше. Взимаше крайно неадекватни и необмислени решения, с които подлагаше на риск приятелите си. Докато четях всичко това изпадах в крайно недоумение, защо авторката е решила да изгради персонажа на Лу по този начин.

Рийд също не блесна с кой знае какви качества в книгата. Постоянно отричаше своята същност и се инатеше, като магаре. Различията между него и Лу изградиха огромна пропаст помежду им, с която се надявам да се справят в следващата книга. Докато в „Змия и гълъб“ обожавах непрекъснатите им драми, саркастичните им подмятания, закачливите диалози – бяха като куче и котка, вихрушка от емоции, която не исках да стихва. Тук всичко това беше твърде преекспонирано, твърде много сълзи и сополи, твърде много ненужна драма.

През по- голямата част сюжетната линия тъпчеше на едно място. Не се случваше почти нищо, с което да се раздвижи сюжета, липсваше екшън или каквато ѝ да било емоция. Авторката в опит на „оригиналност“ беше включила върколаци и русалки, които не ми стояха на място в книгата – особено русалките. Лично за мен последните около 80 страници бяха най- интересни – случиха се някои наистина запомнящи се моменти, обрати и финал, който ме остави с огромно очакване за третата книга. Не обичам да пиша негативни ревюта, но когато една книга до толкова ме разочарова, предпочитам да си кажа всичко, което не ми е харесало, отколкото да напиша едно захаросано ревю без особен смисъл.

„Кръв и мед“ лично за мен не успя да надскочи първата книга. За съжаление колкото успя да ме впечатли първата книга, то толкова успя да ме разочарова нейното продължение. Явно синдрома на „втората“ книга не е подминал трилогията на Шелби Махурин. Липсваха ми онези харизматични персонажи, в които се влюбих. Липсваха ми хапливите им диалози, комичните ситуации между Лу и Рийд. В тази част беше заложено прекалено много на драмата и неадекватните им решения. Липсваше ми самата атмосфера на средновековието, която придаваше толкова вълшебен чар на „Змия и гълъб“. Силно се надявам третата книга да бъде достоен завършек на историята, защита тя го заслужава.

„Нашият мрачен дует“ – Виктория Шуаб

(издателство „Емас“, брой страници 424, цена 19лв)

С „Нашият мрачен дует“ Виктория Шуаб ни връща в така познатия ни мрачен и ужасяващ свят, където насилието ражда истински чудовища. Този път битката ще бъде на живот и смърт. Кой ще оцелее? Кой ще бъде господар над град Искреност? Не пропускайте спиращият дъх финал на тази умопомрачителна добра дуология.

Не знам от къде да започна. Тази книга беше толкова добра, толкова неща се случиха, че със сигурност няма да ми стигнат думите, за да изразя всичко, което изпитах докато я четях. „Нашият мрачен дует“ е много по- мрачна от „Тази свирепа песен“. Отчаянието, безнадеждността и мрака буквално струяха от всяка страница. Може би, това е най- мрачната книга, която съм чела до момента. Злото буквално дебне от всеки ъгъл и чака да погълне следващата си жертва. Действието в книга се развива толкова стремглаво, че и за миг няма да ви хрумне да оставите книгата настрани, за да свършите нещо. За пореден път се прекланям пред безкрайното въображение на Шуаб, което за пореден път е създало един тотално различен свят, единствен по рода си.

Действието в книгата се развива шест месеца след събитията, които се случиха в предходната книга. Пътищата на Кейт и Огъст са се разминали и всеки е поел по своя път. Кейт се опитва да изгради живота си в нов град, а Огъст се опитва да продължи делото на своя баща. Огъст е сънаи и като такъв, от него се иска да наказва грешните. От друга страна Кейт е дяволски в това да преследва и залавя чудовища, но за съжаление тези умения изобщо не ѝ помагат да избяга от собствените си демони, колкото и да се мъчи да започне на чисто.

Кейт се е включила в малък отряд, който преследва и убива чудовища в Охолство. Докато един ден едно чудовище от напълно непознат вид не се появява в полезрението на Кейт. Чудовище, което незнайно как успява да се вмъкне в съзнанието ѝ. Обгръща мислите  ѝ в мрак, дълбок непрогледен мрак, разрушаващ малко по- малко съзнанието ѝ. Кейт тръгва по следите му и е подмамена обратно в Искреност. Единственият начин да го надвие е да позволи на чудовищата у нея да излязат на повърхността. За Кейт предстои битка на живот и смърт…

Срещата между Кейт и Огъст беше дългоочаквана и за двамата. След събитията в първата книга, двамата доказаха, че могат да бъдат добър и силен отбор, който има шанс да премахне тиранията в Искреност, създадена от баща ѝ. Кейт си бе същото нахакано, смело, целеустремено и остроумно момиче. Макар на моменти да се страхуваше от мрака в себе си и за миг не му позволи да я превземе докрай. Огъст се бе отдал на каузата в борбата с чудовищата. Доказа, че може да бъде добър лидер, водач и изключително справедлив. Доказа, че може да взима трудни решения в безизходни ситуации. В лицето на Огъст Иксреност получи един достоен лидер.

Последните страници успяха искрено да ме шокират. След толкова безбройни изпитания и битки Кейт не заслужаваше този край. Финала на книгата ме остави някак си в безнадежност. След две книги изпълнени с толкова много мрак, чернота и зло мисля, че героите заслужаваха своя щастлив край. Финал наситен с цяла палитра от емоции, който ще опустоши и най- закоравелите сърца.

„Нашият мрачен дует“ ще ви въведе в един още по- мрачен, зъл и зловещ свят. Чудовищата са по- кръвожадни от всякога, а битките с тях ще бъдат на живот и смърт. Кой ще оцелее? Кой ще бъде господар над град Искреност? Не пропускайте спиращият дъх финал на тази умопомрачителна добра дуология. Финал наситен с цяла палитра от емоции, който ще опустоши и най- закоравелите сърца.

*Благодаря на издателство „Емас“ за предоставената възможност!

„Огледални убийства“ – Антъни Хоровиц

(издателство „Еднорог“, брой страници 608, цена 22,90 лв)

Един от авторите, които бих препоръчала на читателите без да се замисля е именно Антъни Хоровиц. Преди няколко години, когато ми предстоеше да прочета „Мозайка от убийства“ подходих леко скиптично към нея, защото стила на автора е сравняван с този на Артър Конан Дойл и Агата Кристи, а както знаем те са недостижими в крими жанра. Не вярвах, че Антъни Хоровиц ще може да достигне дори частица тяхното ниво. Е, разбира се, сгреших. Хоровиц достойно може да се нареди сред най- добрите съвременни писатели. Доказва го и факта, че именно той получава правото и огромната чест да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения за Шерлок Холмс. Стила на писане и начина по който представя историите си са напълно издържани в стилистиката на класическия криминален жанр. И четирите му криминални романа, които са издадени от издателство „Еднорог“ са толкова оригинални и заплетени, че се четат за изключително отрицателно време. Истинско удоволствие е да се потопиш в историите и да се впуснеш в разследването на загадъчните убийства. Романите му са интелигентни, увлекателни, добре написани, поддържат напрежението и с лекота си играят с въображението на читателите.

След оттеглянето си от издателския бизнес, Сюзън Райланд решава да поеме в съвсем различна посока. Заедно със своя приятел Андреас откриват малък уютен хотел на име „Полидорус“ на остров Крит. Живота на острова е спокоен, но безкрайните отговорности относно хотела все повече натоварват Сюзън и тя осъзнава, че всъщност Лондон започва да ѝ липсва с всеки изминал ден. И точно тогава Сюзън получава неочаквано предложение, което ще я върне обратно в Лондон.

Семейство Трехърн са възрастна двойка, която отсяда в хотела на Сюзън и Андреас и разказват загадъчната история за убийството, случило се в собствения им хотел, в сватбения ден на дъщеря им, детективският нюх на Сюзън се събужда. Тази история събужда спомени за работата ѝ като редактор по романите на покойния писател Алън Конуей. По стечение на обстоятелствата, той е познавал жертвата на убийството – Франк Парис, и известно време след трагедията е посетил хотела, за да черпи вдъхновение за третият си роман „Атикус Тип се заема със случая“.

Осем години по- късно Сесилия, дъщерята на семейство Трехърн прочитайки въпросната книга е твърдо убедена, че осъденият за убийството на Франк Парис всъщност е… невинен. Малко след разкритието си Сесили споделя размишленията с родителите си и след това мистериозно изчезва.

Трехърн предлагат на Сюзън щедро възнаграждение, за да се върне в Лондон и да разбере какво се е случило със Сесили. Сюзън ще попадне в един огледален лабиринт, в който границите между литература и действителност, между истински хора и въображаеми герои са размити и на всеки ъгъл дебнат заблуда и опасност.

Сюзън и Атикус Тип отново ще вървят заедно по следите на престъплението.

Още с първите страници Хоровиц успя да ме пренесе в историята. Успях да почувствам атмосферата на мястото, успях да материализирам хотела „Бравлоу Хол“ беше пред очите си. Определено Антъни Хоровиц държи едно от челните ми места за най- добри разказвачи. „Огледални убийства“ ни представя една доста различна Сюзън, която с лекота успя да влезе в ролята на детектив и впрегна всичките си усилия в това да разкрие загадката докрай. Беше ми любопитно да видя по какъв начин Хоровиц ще включи Атикус Тип в романа, защото ако сте чели „Мозайка от убийства“ знаете, че неговият персонаж приключи своето развитие. Хареса ми, че макар и косвено Атикус Тип заема голяма част от историята и научаваме някои доста пикантни подробности от личния му живот, които до голяма степен помагат за решаването на загадката.

Историята в „Огледални убийства“ представлява една своеобразна мозайка от всякакви хора, събития и анаграми които постепенно успяват да се напаснат и да се получи една цялостна картина. В самото начало на историята научаваме за въпросния роман „Атикус Тип се заема със случая“ и изумлението ми беше огромно, когато видях, че всъщност той присъства в „Огледални убийства“. Страшно много ми допада похвата „книга в книгата“. Тук ме изненада, че нямаме примерно няколко страници или откъси от въпросната книга, а напротив. Имаме една цяла книга написана от началото до края. Антъни Хоровиц е успял да напише две абсолютно различни като стил истории, които в различни моменти се допълваха страхотно. Друг важен момент в книгата е, че персонажите в книгата на Атикус Тип са пълна противоположност на истинските персонажи, които са замесени в убийството на Франк Парис. Финалът на книгата е изцяло издържан в стилистиката на класическият криминален роман – всички заподозрени са събрани в общо помещение и очакват присъдата – кой е убиецът? Наистина впечатляващ финал.

„Огледални убийства“ е поредната изключително добре поднесена и интересна история от Антъни Хоровиц, която отдава почит към класическите криминални романи. Интелигентен, увлекателен, добре написан и поддържащ напрежението, романа ще ви очарова във всяко отношение. „Огледални убийства“ съдържа в себе си цели два романа, две сюжетни линии, които в края на книгата се допълват перфектно. А начинът, по който Хоровиц майсторски свързва двете истории, е наистина оригинален и изненадващ.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!